Началото

Светлината и Мракът винаги бяха играли и лудували заедно. Преди началото на времето, необятността, наречена от хората Космос, ги беше повикала при себе си и им беше дала възможност да правят каквото искат. Тяхната забава се беше превърнала в съвършен танц, който продължаваше и днес. Множество мъдреци и пророци се бяха опитали да разгадаят стъпките им, за да са наясно какво да очакват. Някои от тях бяха успели да зърнат нещо и да разкрият прозренията си пред света. Сега обаче започваха събития, които никой не беше успял да предвиди и които застрашаваха съществуването на Светлината, а оттам – и живота на всички същества.

В един от краищата на Космоса, на границата на област, изтъкана от безброй звезди, могъщата магьосница Краела стоеше в пространството и напрегнато гледаше напред. Тя беше извършила дълъг и уморителен ритуал, за да дойде тук. Светлината от звездите проблясваше по златните орнаменти на елегантната ѝ черна рокля, която сега, на фона на абсолютния мрак пред нея, изглеждаше по-скоро сива. Черната коса на магьосницата също проблясваше откъм гърба ѝ, но красивото ѝ лице оставаше в сянка. Изящните ѝ ръце бяха стиснати в юмруци, които трепереха от напрежение и страх.

Пред нея беше Тъмната сила – гигантско поле от пулсираща чернота с въртящи се спирали, жива и едновременно безжизнена. Въпреки че се намираше сравнително далеч, Краела усещаше силното ѝ влияние. Умът ѝ бе като в памук, цялото ѝ тяло бе пронизано до костите от постоянна болка, а душата ѝ се смачкваше от невъобразимо страхопочитание. Усещане за безкрайна власт и контрол обливаше магьосницата и я караше да се подчинява безпрекословно. Краела се надяваше по-скоро да притежава подобна сила. Ужасяващата тъмнина пред нея, която беше нейна господарка, ѝ беше обещала това. Тогава магьосницата щеше да може с лекота да размаже най-върлите си врагове – Пазителката на Вселената Елеонор и нейния син, Слънчев Лъч.

– Извиках те, защото скоро ще се отвори възможност да завладеем Вселената. – Думите прогориха ума на Тъмната магьосница. – На всеки хиляда години събитията се нареждат така, че дават шанс да въдворим нашия ред.

– Да, Необозрима! Какво трябва да направя?

От тъмнината пред Краела се отдели една пулсираща черна топчица с червено сияние и бавно се приближи към Тъмната магьосница.

Kraela and the dark ball

...

Драконът

Скоро проходът, който Мая беше избрала, започна да се пълни с малки и големи сталактити и сталагмити, които не беше трудно да бъдат заобиколени. Тя се почувства горда, че беше познала кое какво е. От училище знаеше, че сталактитите са висящи каменни образувания, които се получават, когато водата капе от тавана. Същото беше и за сталагмитите, но те растяха от пода нагоре.

По едно време момичето успя да забележи интересна промяна в мястото. Вече не беше необходимо да размахва талисмана, за да вижда предметите. Зелено-синя светлина се излъчваше от стените и, като се вгледа в тях, Мая разбра, че това се дължеше на светещи мъхове. Мъглата, която беше стигнала до кръста ѝ, придаваше млечен оттенък на пространството.

Тъкмо се чудеше колко още ще върви, когато коридорът свърши. Момичето излезе в обширна пещера. Светлината, излъчвана от мъховете по стените, беше станала многоцветна и навсякъде по тях имаше жълти, червени, оранжеви и бели сияния. Те разкриваха огромно подземно пространство, чийто таван беше подпрян с каменни колони и украсен с нанизи от малки и големи сталактити. В центъра на пещерата стърчеше цяла величествена каменна гора от сталагмити. На отсрещната стена, почти до свода на пещерата, се виеше издълбана в скалата пътечка. Мая се зарадва, че е намерила изход и тръгна към нея.

Докато продължаваше да навлиза навътре в голямата каверна, тя се удивляваше от чудните фигури, които светлината чертаеше в млечнобялата мъгла по пода и стените. В един момент момичето установи, че това са картини. В тях имаше хора, странни животни и чудати пейзажи, само че всичко беше леко замъглено. Авторът им обаче явно разбираше от изкуство, защото вглеждайки се в тях, Мая започна да различава много изящен рисунък. Стори ѝ се, че който и да бе създал подобни картини, нямаше как да не е хубав човек.

Някъде зад нея част от мъглата се надигна на височината на голям хълм и миг след това спадна. Мая се обърна интуитивно, но не успя да види почти нищо освен леко движение под формата на вълна. В пещерната зала се разнесе познатият мощен рев, подобен на тътен. Това бе същият звук, който Мая бе чула при пропадането си в пещерата, но сега явно бе стигнала до източника му.

Тя извика силно от уплаха и се втурна напред с всичка сила. Само трябваше да стигне до пътечката, за да се измъкне. Стискайки в ръка талисмана, тичаше през високата до кръста ѝ мъгла, без да се замисля дали някъде няма дупка или препятствие.

Встрани от нея хълмът от мъгла отново започна да се надига. Този път Мая го видя ясно. Застрашителният рев се повтори. Страхът ѝ беше по-силен от всякога. Тя се затича още по-бързо. Очите ѝ трескаво потърсиха скривалище. Незнайно защо, единственото място, което ѝ вдъхна сигурност, беше гората от големи сталагмити в центъра на пещерата. Тя излъчваше красива бяла светлина. Нещо подсказваше на Мая, че там ще може да се скрие.

Тичайки сред каменните дървета, момичето изведнъж попадна на нещо като поляна. Беше много светло. От центъра на тавана се спускаше един от най-големите и дебели сталактити, които бе срещала досега. От земята се издигаше също толкова огромен сталагмит. И двата скални зъба в най-тънката си част бяха с дебелина колкото дънера на хилядолетно дърво. Върховете им бяха на крачка разстояние един от друг. От сталактита се стичаше подобна на малка звезда капка светлина. Тя бавно се отдели и падна в скално легенче, издълбано под нея.

the dragon and Maya

Изведнъж мъглата пред Мая за пореден път започна да се надига и този път не спря да расте. Момичето се парализира. Нито едно нейно мускулче не можеше да помръдне. Тогава белите пари се разкъсаха и от тях изскочи огромен люспест дракон с остри като ками зъби. Той изрева свирепо и издиша към нея огнено кълбо.

Заради непреодолимата опасност времето забави своя ход за Мая. Тя видякак огънят бавно се приближава към нея и единственото, което се сети данаправи, бе да затвори очи.

...

Кралството на феите

Visual of the fairy kingdom

Тронната зала на феите, намираща се в огромния ствол на многовековен дъб, беше обширна и с висок таван. Мая разгледа с любопитство направените от преплетени клони и подплатени с мъх удобни фотьойли, в които се бяха настанили с Елеонор. Виждайки, че има големи мебели – масата и креслата – момичето си помисли, че явно тук често идват на гости и хора. Кралското семейство също беше се разположило на подобни мебели, само че малки по размер. Те бяха издигнати на такава височина, която да предразполага хората и феите да се чувстват удобно в разговора. Мая с удоволствие си взимаше от вкусните малки сладки, поставени пред тях, а Пазителката пиеше ароматен горски чай от голяма чаша. Една група от пет-шест феи влетя през широкия прозорец, носейки следващата голяма табла със сладки, докато друга група с мъка мъкнеше кана с горещ чай. Дрън хвръкна, за да им помогне.

– Пазете се!

Принцесата хвана с една ръка дръжката на каната и я повдигна заедно с феите. Те се отдръпнаха, гледайки с възхита и респект как Дрън налива чай на гостите.

– Удоволствие е отново да те видим, скъпа Елеонор! – обърна се кралят-фей към магьосницата. – Ти винаги си добре дошла. Радвам се, че сте се намерили с нашата дъщеря.

– Няма нищо случайно. Тя оказва безценна помощ в нашата задача.

– Да не забравяме, че тази безценна помощ си има цена! – напомни Дрън, сипвайки в чашата на Мая.

– Дъще, ти имаш толкова богатства, а продължаваш да искаш още! И то от Елеонор! – възмути се баща ѝ.

– Татко, това са твоите богатства. Аз искам да припечелвам сама, от моите способности. А те са уникални и затова дори Пазителите на Светлината трябва да си платят.

Кралят-фей я изгледа продължително. В очите му се четеше едновременно възмущение, колебание и, странно – вина. Той отвори няколко пъти уста, но думи не излязоха. Виждайки, че ситуацията става напрегната, кралицата го докосна по ръката и го подкани меко:

– Време е да ѝ кажеш.

– Да ми каже какво? – попита принцесата-фея, присвивайки недоверчиво очи.

Кралят продължаваше да я гледа безмълвно. Целият беше почервенял от напрежение. Като видя, че няма да получи отговор, Дрън остави каната и се обърна със свъсени вежди към родителите си:

– Е, баща ми. Какво е това, дето толкова го криеш от мен?

– Съпруже, така ще помогнеш и на дъщеря ни, и на себе си – започна да го увещава го кралицата.

– Добре... сега явно е моментът. – Кралят потри тревожно ръце, огледа за миг присъстващите и каза: – Дъще, когато се роди... аз бях причината ти за малко да не умреш...

Настана внезапна тишина. Всички феи замръзнаха. Мая погледна изпитателно Елеонор, която единствена беше спокойна. Дрън хем не искаше баща ѝ да се чувства така неудобно, хем беше любопитна да разбере за какво толкова се газират родителите ѝ.

– Татко, може би си се объркал. Нали от раждането си съм изключително силна и няма какво да ме нарани?

– Не, мило дете, – каза баща ѝ. – Ти се роди съвсем нормална фея, като всички останали. Тогава целият ни народ празнуваше появата на своята принцеса. Мислех, че съм най-щастливият фей на света, но явно винаги ще се появят предизвикателства, които да преобърнат живота ни наопаки. Дойде крадец и открадна Златен покров – могъщия талисман, който пазеше тогава нашия народ. Крадецът се казваше Черен Плам и по онова време беше юноша.

...

Вълшебния рай

Непобедимия войн водеше групата встрани от пътя, по който се стигаше до прохода за Третия свят. Въпреки, че феите и Мая бяха наплашени и жадни, присъствието на мъжа на Елеонор им даваше надежда и сигурност. На моменти за момичето цялото това пътешествие беше много тежко, но тя не се съмняваше, че ще се справят. Усещаше, че нещо ги закриля и им помага.

Не след дълго навлязоха в местност, изпълнена с червени камъни и жълт пясък, където си личеше, че не бе валяло от много време. Войнът заслиза по неголям каменен улей, който някога е бил дъно на река. Скоро пред пътешествениците се изпречи висока каменна стена, в която се виждаше широк процеп.

– Това е входът за каньона – каза Непобедимия войн и продължи напред.

Всички го последваха без колебание и още от самото начало всички усетиха приятна прохлада от скалите. Това сякаш им даде сила да продължат по-лесно по песъчливата пътека. В началото червеникавите скали бяха с плавни, красиви извивки, но колкото повече групата навлизаше през пролома, толкова повече цветовете ставаха мрачни и формите груби. Появиха се болни, чепати, сивкави храсти и дървета, чиито зелено-черни листа сякаш искаха да скрият и малкото лъчи, които проникваха в прохода.

Каньонът на едни места се разширяваше, на други се стесняваше, после се разделяше, накрая дори преминаваше в тунели. Групата вървеше внимателно, като всички гледаха да са близо един до друг, и то не само заради падналите изведнъж температури. Колкото по-надълбоко навлизаха, толкова по-силно усещаха дебнещия ужас на сенките в нарастващия сумрак. На едно по-широко място имаше сухо, чепато и разядено от бръмбари голо дърво, на което беше забита табела с разкривен надпис: „ВаЛшеПния  РъЙ“.

– Аз не мисля, че това е вълшебен рай – прошепна с тревога Мая.

– По-скоро така изглежда входът за ада – каза със свъсени вежди Дрън.

– Скоро ще излезем оттук – опита се да ги успокои Непобедимия войн. – В края на този лабиринт от тунели има водопад. Щом налеем вода, веднага си тръгваме.

– Стига да не срещнем тръите... – Принц Пролетно ухание потръпна от собствените си думи. Като видя, че една малка фея го гледа притеснена, той извади меча си, размаха го и добави: – Но аз ще ги пресрещна и победя!

– Внимание! – прошепна настоятелно Непобедимия войн. – Пристигнахме.

Пред тях се разкри широко кръгло пространство без друг изход, оградено от високи, оцветени в сиво-черно скали. Огромна каменна глава на крокодил се издаваше на двадесетина метра височина от стената срещу тях. Точно под нея имаше грозен, крив фонтан с фуния на върха си, целият обрасъл с черни лиани. Неговите чучури бяха насочени към хванати с вериги за земята летящи каменни колони, които бяха покрити с луминесцентно-виолетови, разкривени надписи. По ръба на кръга сухи дървета и бодливи храсти допълваха угнетяващата картина.

– Хайде, Войне – каза Дрън. – Кажи къде е водата и да действаме.

– Трябва да се скрием! –Войнът посочи място зад паднала на пътя канара. – Бързо!

– Ама, ние сме жадни! – сопнато отговори Дрън. – Защо се туткаме?

Непобедимия войн кимна към противоположния край на широкото пространство.

the leader of the trais

Откъм крокодилската глава се разнесе скрибуцащ и подвикващ напев. От няколко дупки в скалната стена излетяха тридесет-четиридесет деформирани същества, смътно напомнящи феи, но два-три пъти по-големи по размер. Кожата им блестеше с нездрав, тъмен отблясък, а златистите бои, с които се бяха нашарили от горе до долу, само подчертаваха болния им вид. Крилата им бяха груби, твърди, къси и при летеж издаваха неприятен бръмчащ звук. Бяха облечени с грубо съшити кожени дрехи и всеки носеха оръжие.

...

Започни пътешествието си

Поръчай книгата

Поръчка на книга

Детайли за поръчка:

Благодаря!

Поръчката е приета. Очаквай доставка от 1 до 5 рабтни дни.
Възникна грешка. Моля, опитай отново!
book-cover
Единична цена:
20.00 лв.